Ето, дойде дългоочакваното класиране от кандидатстудентските изпити. Отворих с трепет резултатите и какво да видя?! Голямо разочарование се появи в очите ми – нима не съм се справила… Но, все още има надежда – има още две класирания. Родителите ми ме научиха, че трябва да вярвам в мечтите, и че ако наистина искам нещо – то наистина се сбъдва!

      Така времето неусетно минаваше, лятото пленяваше с красотата и аромата си, докато неусетно не дойде заветният ден за така мечтаното второ класиране! Казах си: „Вече трябва да сa ме приели! Аз наистина го искам от цялото си сърце!” Седнах с нетърпение пред компютъра и какво да видя? Отново онова тъжно човече, което с тъга ми казва: „Съжалявам и този път не успя”! Усетих как горещи сълзи се стекоха по бузите ми и се сляха със земята. Дори забравих за надеждата, за едничката последна надежда, че има още едно, трето класиране. Забравих за това, че хубавите неща се случват бавно, че понякога нещата стават от третия път.

      Така в тъга преминаха още два месеца. Търсех работа и бях забравила за третото класиране, докато най-добрата ми приятелка реши да ми напомни. Казах ѝ с тъга в очите – „Моля те, провери ти, не искам да се разочаровам още веднъж”!

     Тя така и направи! И тогава видях онова усмихнато човече! Оказа се, че детската мечта е на път да се сбъдне – Приета съм „Педагогика на обучението по математика и информатика”! Е, да! Винаги съм искала да стана учител, но не съм си мислела, че ще е по информатика или още по-лошо – по математика. Та нали съм художник! Въпреки това радостта бе безкрайна, не може да бъде описана с думи.

      Така лятото отмина, дойде първият учебен ден! Изпитваш страх като първокласник… Едно трепетно вълнение в сърцето и стомаха, страх от неизвестното и все пак – блаженство, че сам достигнала първото стъпало по пътя на една мечта!

      Не усетих как изминаха цели четири години! Много научихме от своите учители! И както обикновено, в края на всяко нещо, започваш нещо ново – първи стъпки в преподаването! Ужасът, че трябва да преподавам на тези жадни за знания дечица, беше огромен! Слушах и попивах внимателно какво ми обясняваха педагозите през годините, но… ето тук стои онова, голямото НО, което дава неувереност и страх… Практиката не е като теорията! На практика нещата се случват различно, нищо не е като написано по книга! За Бога, страх ме e! От мен тези деца не очакват грешки – те очакват един любящ човек, който да им даде най-доброто за учебната дейност и връзката на изучаваното с реалния живот! Но…

        … Нямам избор! Звънецът удари, дневникът е с мен и трябва да влизам в час! Вярно имам си базов учител, той ще ми сподели грешките, които ще направя! Колегите, които са насядали по последните чинове и записват хода на урока, също ще ми кажат какво да подобря, но мен ме е страх. Страх ме е, а прочетох толкова много педагогически книги за отглеждане и възпитание на деца, за преподаване и прочие. По дяволите, ще се справя! За какво учих толкова години, за какво имам толкова висок успех? И ето, проблемът е само първите 5 минути. После забравяш за публиката, за грешките – унасяш се в един друг свят! В света на науката! Дори не чуваш кога е ударил звънецът, но ето, краят на часа идва и ти разбираш, че всъщност не си се справил толкова зле, колкото си мислил, а дори много по-добре! И мечтите ти пак се възвръщат, като пеперудите пролетно време. Очакваш с нетърпение следващия си час и живееш с мечтата, че един ден ще станеш истински учител, защото да бъдеш учител  е магия, а не наука! Магия, която е изпълнена с много ценни житейски мисли и съвети, които са обвързани с науката и трябва да предадем на децата, защото те са нашето бъдеще!

Автор: Петя Димитрова

Категории: Размисли

0 Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *