Аз съм учител. Все още млад и пълен с идеи. Без много опит, но с много обич в душата… Всеки ми казва „С твоите таланти и възможности, ти си луда да бъдеш учител. Ще се побъркаш“… Така е, може и да съм луда, но това е лудостта, която притежаваме ние учителите. Любовта към науката, любовта към децата. Към многобройните детски очички, които очакват от теб да си учител, приятел, родител, съветник, лечител на сърдечни рани и „счупени“ детски мечти. Други ми казват „Прекалено си амбициозна… Системата ще те пречупи… Много си самоуверена, някой трябва да ти среже крилете…. Можеш да се наречеш учител, едва след като придобиеш 5 години стаж…“. Да, това е съдбата на младите учители – гледат на нас с много предубеждения, особено когато мечтите ни са свързани с това да променяме човешки животи, да учим не само на математика, история, биология, изобразително изкуство, литература.. Когато мечтата ни е да научим децата, че науката е приложима, че мечтите остават мечти, единствено и само когато НЕ действаме и не се борим за тях, когато се отказваме при първата трудност. И да, аз съм такава… Не съм перфектен учител, допускам много грешки, но ме води обичта – към децата и професията…. Може да не съм работила в 5 различни училища, но вече съумявам да направя разликата между едно градско училище и такова на село, защото съм работила и на двете места… И с ръка на сърцето мога да заявя – на село има магия, магия която я няма в града. Там можеш да се вслушаш в шума на дърветата в песента на птиците, в ритъма на сърцето без да се налага някой да те мисли за луд. Но… нека поговорим за родителите, чиито избор е дали да запишат своето дете на село или в града… Какво ги „тика“ към града – възможности или его? Не знам, нямам и право да разсъждавам върху този въпрос, защото рискувам да обидя някого, а всеки има право на мнение  Най-вече си мисля, че предразсъдъците на някои са в повече 🙂 Нооооо нека не хабя думите напразно – аз съм просто учител по математика, който обича да пише и да показва, че монетата има две страни. Не обичам да поучавам, но обожавам да задавам въпроси – дали защото съм учител или просто обичам да си питам, защото в душата ми дреме дете… A както знаете децата са любопитни и обичат да задават много въпроси, нали? Ето ги и моите – знаете ли, че на село обикновено започват работа хората без връзки, но с огромно желание за работа? Знаете ли, че на село учителите имат възможността да се раздават за децата, защото им се позволява да дадат най-доброто от себе си без да им се „подрязват крилцата“? Знаете ли, че на село децата са по-малко на брой и има възможност да се работи индивидуално с всяко едно от тях (което е в полза за децата)? Знаете ли, че когато децата са в по-малки групи се работи много по-лесно с тях и може да сте спокойни, че учителят няма да ги игнорира? Знаете ли, че в по-малки групи децата са по – сплотени? Да, тук единственият минус е, че няма особена конкуренция, но не е задължително да учим децата на спортна злоба, за да станат успешни… Можем да им покажем пътищата за успех и без да има конкуренция, но да ги научим как да се справят с нея… Знаете ли, че на село вероятността да попаднете на родител, който да обвинява вас за двойката на детето си е много по-малка? Знаете ли, че родителите ви съдействат и работят заедно с вас за подобряване на успеха на своето дете? Знаете ли, че когато учениците са по-малки групи не губят своята автентичност. Те имат свободата да изразяват себе си без да стоят в сянката на най-изявените….
Това е, казано на кратко… Така е на село и аз съм щастлива, че съм там – обгърната от магията на тишината и спокойствието, а не залята от шума на тълпата и нервното напрежение, което е завладяло доста голяма част от хората 🙂 На село децата са добри, възпитани и умеещи да оценят когато някой е добър с тях. Понякога наивни, но затова сме ние – учителите и родителите, за да им покажем пътя и да работим в екип за тяхното по-добро бъдеще…

Автор: Петя Димитрова


0 Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *